Техните мъчения приключиха малко след като бащата на Дес почина от масивен сърдечен удар. Но не съжалението към осиротелия млад мъж, беше нещото което възпираше миньорите. До момента на смърта на Хърст високия и мършав тийнейджър, който те обичаха да тормозят бе станал планина от мускули, с тежки юмруци и буен темперамент. Миньрството бе тежка работа; то бе най-близкото до непосилните условия на труд в затворническите колонии на Републиката. Така, че който работеше в мините на Апатрос ставаше голям, а Дес се случи да стане най-големият от всички тях. Половин дузина насинени очи, безброй ръзкървавени носове, и една счупена челюст в продължение на един месец, бяха достатъчно ясно послание, към всички стари приятели на Хърст за да решат, че ще са по - щастливи, ако оставят Дес намира.
Все пак, всички като че ли го обвиняваха за смъртта на Хърст и на всеки няколко месеца един от тях опитваше отново. Герд винаги беше достатъчно умен за да стои на разстояние до този момент.
- Не виждам никой от приятелите ти с теб старче - заяви Дес. - Така че отдръпни се на разстояние от моя участък и никой няма да пострада.
Герд се изплю на земята в краката на Дес. - Дори не знаеш какъв ден е, нали момче? - Абсолютен позор това, е което си!
Те стояха достатъчно близо едни до друг, за да може Дес да помирише долнопробното Корелианско уиски в дъха на Герд. Човекът беше пиян. Пиян достатъчно, за да потърси сблъсък, но все още достатъчно трезв за да съзнава какво прави.
- Преди пет години на този ден - каза Герд, клатейки глава тъжно. - Преди пет години на този ден почина собствения ти баща, а ти дори не си спомняш!
Дес рядко дори мислеше за баща си вече. Той не съжаляваше да го види как умира. Най - ранните му спомени от баща му, бяха как той го зашлевява. Дори не помнеше причината; Хърст рядко се нуждаеше от такава.
